С любезното съгласие на автора, John C. Loring
Японската лула (kiseru). http://loringpage.com/kiseruarticle/jp2.htm Японската лула- kiseru, с обичайната за 19ти век дължина от 4" - 12" (приблизително 10 до 30 сантиметра), се изработва в два основни стила: rao-kiseru и nobe-kiseru. Разликата е в стъблото.
Обичайната rao-kiseru има стъбло от парче бамбук, по- рядко дърво (rao), свързано от едната страна с метален мундщук (suikuchi), а от другата- с малка метална чаша (hizara или gankubi – твърди се, че hizara е названието на самата чаша, докато gankuki (в превод гъша шия ) се отнася за извивката точно под чашата, но най- често се използват и двете- за обозначаване на цялата структура). Металните стъбла на hizara и suikuchi, в които влизат rao се наричат kata. Думите rao и kiseru са считани първоначално за камбоджански, но скорошни проучвания сочат, че те са производни на терминологията на португалските пушачи през 16ти век.
Първите японски лули от края на 16ти век са изработвани изцяло от бамбук, като единият им край е бил разширяван и удълбаван, за да служи като чаша. Скоро са измислени и rao-kiseru. Най- вероятно тези първи rao-kiseru водят началото си от холандските лули- отначало глинени, а после с калаени чаши и кухо дървено стъбло. Те са били неукрасени и в сравнение с rao-kiseru от 19ти век- значително по- дълги и с по- голяма hizara. По- старо схващане, базирано на някои рисунки твърди, че тези първи лули са имали характерна много подчертана ‘подобна на кука’ kata (както при някои по- късни корейски и китайски лули) и ги нарича namban giseru. Днес обаче се смята, че това не е било така и дори namban giseru са имали типичната права kata още от началото на 17ти век. При всички случай през 17ти век namban giseru, ако изобщо са съществували, изчезват напълно, hizara- та на rao-kiseru става по- малка по размери и самите rao-kiseru са вече по- къси и в редки случаи- декорирани. Тази тенденция се задържа през следващите два века.
Счита се, че развитието на rao-kiseru е обусловено от пет основни фактора. На първо и второ място това е преходът от домашно към професионално приготвяне на тютюн, което съответно води до появата на смеси, които се пушат по- добре и оттам на по- малки hizara и по- къс rao. На трето място това е официализирането на пушенето, което значи, че kiseru cа можели вече да бъдат пушени извън дома и следователно е трябвало да са удобни за носене, тоест по- малки, а съответно и по- богато украсени, за да демонстрират благосъстоянието на собственика си (в края на 18ти век са били правени неуспешни опити да се забрани украсяването на лулите със златни и сребърни инкрустации), както и да изразят неговата душевност. На четвърто и пето място са усъвършенствуването на декоративните елементи, които вече обхващат не само
hizara и suikuchi kata, но понякога дори rao.
Така особено през 19ти век процъфтяването на Япония също е от значение, особено след като през 1871 е наложена забрана върху производството на мечове и много от занаятчиите се насочват към kiseru като възможност да покажат своите невероятни умения в работата с метал.
Към тези пет фактора бих добавил и един шести, който може би е плод на западното мислене, дори само на моето и това са културално обусловените предпочитания към по- деликатните малки размери като противоположност на мащабните и неудобни за носене предмети. Още един момент се посочва от други автори и той е свързан с цената на тютюна, която също логично води до по- малки hizara и kiseru. За мен това не е толкова важен фактор, тъй като богатите пушачи, които са притежавали най- фините образци на rao-kiseru, очевидно не са имали подобни финансови скрупули, заради които да си купуват по- малки лули.
Вторият основен стил е nobe-kiseru. Дългата 14 инча nobe-kiseru датира от края на 17ти век, тя е по- къса и по- рядко срещана от rao-kiseru, по- скъпа и доста дълго предназначена само за богатите хора. Типичната nobe-kiseru е изцяло метална, по- рядко изцяло стъклена или керамична. Основната разлика между rao-kiseru и nobe-kiseru е в това, че при последната липсва стволът от бамбук или дърво. Стъблото на
nobe-kiseru, еквивалент на rao при rao-kiseru, се нарича 'do'. Nobe-kiseru са извънредно популярни през 19ти век сред date, контетата, като впоследствие дори биват наричани понякога date-kiseru (според някои терминът date-kiseru се отнася специално за дългите kiseru, които дендитата носели на рамо, така че вероятно са правилни и двете употреби). Днес за колекционера е много по- лесно да се сдобие с rao-kiseru, отколкото с nobe-kiseru, За наличието все пак на nobe-kiseru днес трябва да благодарим на майсторите на мечове, които се пренасочват към изработването на лули след забраната в края на 19ти век. Макар и напълно субективно, но свързвам rao-kiseru с вековете консервативно развитие, докато nobe-kiseru за мен са взрив на иновативно творчество. Малко като да излезеш от галерия с платна на старите майстори и да влезеш в залата на импресионистите.
Както rao-kiseru, така и nobe-kiseru имат различни субстилове.
Rao-kiseru най- общо се класифицират според формата на kata на hizara и suikuchi, винаги в един и същи стил. Типичната rao-kiseru kata е sekishu (леко окръглена ) tamagawa (цилиндричните) са по- редки, както и goten и kodai-ji (подобни на луковица), или joshin (панелообразни). Смята се, че goten са били предпочитани от благородниците, а tamagawa от самураите от по- нисък ранг, но предполагам, че дори и да е истина, това е било временно явление. Докато rao-kiseru са били периодично поправяни с rao (бамбукови стъбла) с различна дължина, the shaft length is less of a style determinant although it is clear from prints that at different times different lengths were popular and certain lengths were considered appropriate for different occasions. За пример можем да посочим извънредно дългите лули, които са били носени на рамо. Смята се, че подобни лули са били на мода в появилите се в началото на 17ти век клубове за пушене, чиито членове понякога са носели лулите си като самурайски мечове. През 18ти век тези лули, наричани вече hana-mi-kiseru, можело да бъдат видени на раменете на жени, отиващи на hanami (пикник по време на сезона на цъфналите вишни). Други гравюри преди и след този период показват подобни лули, носени от прислужници, следващи своя господар на път към или на връщане от банята. Групови портрети от 19ти век показват жените с по- дълги лули от тези на мъжете, но не толкова дълги, колкото упоменатите по- горе превземки.
Също така аксесоарите за домашна употреба подсказват, че общо взето kiseru, пушени през 18ти или 19ти век в домашна обстановка са поне инч- два по- дълги от лулите, носени навън.
Nobe-kiseru са по- еклектични и обикновено се класифицират според формата на do. Nobe-kiseru стиловете включват : 'goten' – доста тънки, линеарни лули; 'joshin' – с правоъгълно 'do'; 'tazunagate' – с извито, подобно на ласо 'do'; 'natamame' – с плоско 'do'; 'giyamono' – изработени повече от стъкло, отколкото от метал иасоциирани с чайните. Почти всички nobe-kiseru са по- къси от типичните rao-kiseru, радко по- дълги, предполагам, защото най- често nobe-kiseru са били предназначени за носене навън, а не за пушене у дома. На практика една от формите на по- рядко срещаните
дълга nobe-kiseru се разглобява на две части при пътуване. Дори nobe-kiseru със средна дължина може да бъде видяна разглобена на две или повече части за удобство при носене. Така също се предполага, че natamame са били любими на войниците през 19ти век, според мен заради плоското им do, което ги прави удобни за носене.
Кiseru (била тя nobe-kiseru или rao-kiseru) с по- необичайна форма са известни като 'kawarigata' (‘последен писък на модата’). Две специални разновидности на kawarigata са- една лула с единична чаша и две rao, срещащи се под формата на /\ до чашата и наречена meotokiseru и друга с rao с формата на “S” с метални свързвания на кривините. Макар обикновено да не се нарича така, има и друг вид kawarigata, необичайно големи kiseru- както rao (най- често), така и nobe вариант. За тези големи лули съществуват три обяснения, всяко от които вероятно е истина. Типичните свръхголеми rao-kiseru са били награда за победителите на сумо. Според други източници подобни лули са ползвали както борците сумисти, така и актьорите, художниците и контетата, обичащи да изпъкват. Трети ги наричат 'kenka-kiseru,' –големи до масивни лули, които могат да бъдат използвани като оръжие за самоотбрана (подобно вероятно на bokuto – дървените мечове, носени за самозащита - в тази връзка и рядко срещаната лула, обикновено nobe-kiseru, при разглобяването на която се показва кама).
Kiseru и от двата вида, но особено rao-kiseru were in occasional need of a through cleaning or minor repair or in the case of a rao-kiseru replacement of a broken or ‘soured from smoking’ rao и обичайна сцена в Япония през 19ти век е тази на raoya с каруца и и самовар, произвеждащ пара под налягане. Raoya почиствал и поправял kiseru, заменял rao и продавал обикновени, неукрасени kiseru.
Заради малката си чаша kiseru често е бъркана с лула за опиум, но на практика опиумът никога не е бил широко разпространен в Япония и kiseru са използвани изключително само за пушене на kizami-tabako. tabako е свиван на малко пакетче и натъпкван плътно в hizara –та на kiseru. Една 'чаша' тютюн е била ползвана за три или повече пушения. Традиционно се счита, че kiseru е била пълнена, запалвана и пушена с около три дръпвания, след което е била на два пъти пълнена и запалвана отново, като така се получавали около 9 дръпвания. Понякога пушачът е носел със себе си suigaraake или kurawa, малък метален или дървен пепелник, с цел поддържане на жар за повторното запалване на лулата, но тъй като това не се е считало за добри обноски, представителите на низшите класи просто държали жарта в едната си ръка, докато пълнят лулата си с другата.
Гравюри със сцени на пътуване или работа понякога показват как един човек пали лулата си от тази на друг, като същевременно я държи в устата си и са застанали един срещу дрег. Рисунките на хора по време на работа показват дълги тлеещи шнурове, които са служели за запалване на лулите през време на почивките. За късметлиите, които можели да си позволят развлечения в компанията на гейши, пълненето и паленето на лулите се извършвало от жената, която извършвала и първото вдишване, след което подавала лулата на клиента.
Стволът на kiseru бързо се нагорещявал, особено при изцяло металните nobe-kiseru, и гравюри от това време показват kiseru rao и do увити с шал, вероятно за да предпазят пръстите от изгаряне или пък фините рисунки на лулата от мазните пръсти. От друга страна, на лулите на простолюдието също се забелязват предпазни пръстени. Не съм виждал рисунки или гравюри, на които да е изобразено пушенето на kiseru, като тя се държи за kata на hizara – и тъй като те обикновено отразяват ежедневието на богатите класи, заключавам, че този начин на хващане на лулата е било за низшите класи, чиито мазолести пръсти са можели да издържат горещината.
Гравюри и рисунки от периода преди 19ти век показват kiseru с очевидно сменяемо плоско дъно с кръгла или квадратна форма, от плътна твърда хартия, кожа или метал, съобразено с размера на rau или do на лулата. Ако цялостната форма е кръгла, дъното е отрязано плоско. Известно най- вече като tsuba (дума, използвана обискновено за ножница на меч), това очевидно не е част от първоначалната изработка на лулата и вероятно служи най- малкото за стойка при оставяне на лулата. В наръчник по добри маниери в обществото от края на 17ти/началото на 18ти век откриваме следния интригуващ пасаж: “ Домакинът трябва да вземе kiseru и да отстрани предпазителя… [и да я даде на госта, който след като свърши с пушенето, да] замени предпазителя на kiseru и да я постави пред себе си.” Когато за пръв път попаднах на този загадъчен пасаж, предположих, че става въпрос за някакъв предпазител на мундщука, който е предназначен да задържи влагата в наскоро пушената лула от изтичане навън. След като разгледах множество гравюри обаче, където също не видях да има подобни предпазители, стигнах до извода, че може би идеята както на тези предпазители, така и на стойките tsuba е да държат лулата под такъв ъгъл, че влагата да се стече обратно към дъното на чашата, а не навън. По- близки до съвременността източници сочат, че kiseru са били почиствани с помощта на парче усукана хартия или чрез почукване върху пепелница, като и двете процедури елиминират резидуалната влага.
