Tsuge

Отвъд Цуге

Цели десетилетия Цуге е единственият майстор на лули от Япония, известен далеч зад пределите на своята родина. Ф. Сайкс Уилфърд е убеден, че почитателите на лулата трябва да проявяват повече интерес към японските майстори. В това интервю, посветено на глобалния бизнес с лули Сайкс обяснява своите предпочитания към Япония.

Вие очевидно се стараете да популяризирате японските лули в останалата част от света. Как реагират клиентите на това?

ФСУ: Интересът на клиентите надмина далеч моите очаквания по отношение възможността да внасяме японски лули. Преди да говоря за майсторите обаче, искам да подчертая изключителната помощ, която ни беше оказана от Барнабас Сузуки, за да се случи всичко това. Сузуки- сан е един от най- добрите специалисти по история на лулата в света в днешно време. Ще е непростимо да не споменем неговото безвъзмездно съдействие при контакта ни с майсторите, което продължава и понастоящем.

Днес в САЩ ние сме представители на трима японски майстори освен Цуге.

Хироюки Токутоми изработва лули с брилянтен дизайн и качества. От гледна точка на артистичността и естетиката го поставям в топ3 или 4 в света. Той притежава изключителната способност да интерпретира традиционните датски, немски и английски форми по много оригинален начин и напълно японски стил. Сравняват го с късния Джордж Накашима- известен американски дизайнер на мебели от японски произход, който символизира Дзен- модернизма като течение в изкуството.

Токутоми- сан е живял една година в Дания, специализирайки при Сикстен Иварсон в средата на 70те години на ХХ век. Неговите лули са видимо повлияни от датските традиции едновременно с чисто японския прочит на майстора. Токутоми- сан заема заслужено почетно място в японския артистичен свят. Ежегодно продаваме около 175 негови лули на цени между 400 и 1700$, основната част са в диапазона 550- 1000 $. Колекционерите често изказват гласно своето задоволство, доказателство е и фактът, че продаваме всичко, което Токутоми- сан успява да произведе. Самият той казва, че за пръв път в тридесетгодишната си кариера на майстор на лули работи с пълния си капацитет и печели добре, като върши нещо, което обича.
Разбира се, това е голям успех и за нас. За мен това е лична награда- щастлив съм, че мога да търгувам с лулите на Токутоми. Той е вероятно единственият майстор, който може да накара всичките служители на компанията да спрат работа, когато пристигне неговата продукция и да прекарат цял час, захласнато галейки петнадесет лули.

Смио Сату (Smio Satou) постигна същия успех като Токутоми през последните две години. Сату- сан прави доста по- малко лули, обикновено под четиридесет, които се продават на цена $500 до $1000, като ни ограничава единствено по- малкият брой на лули, с които разполагаме. Сату- сан е привърженик на доста по-минималистичния подход в сравнение с Токутоми- сан и често говори за намирането на „есенциални” форми. При него често наблюдаваме леки вариации в рамките на ограничен брой форми. Сату отчасти се е оттеглил от бизнеса- след работата си за Токутоми в миналото, ето защо той няма да произведе и в бъдеще голямо количество лули. Забележителното при неговите лули е необичайната техника на пробиване и традиционно японския завършек с прозрачен лак.

Цутому Фукаширо (Tsutomu Fukashiro) познавам най- слабо. Неговата марка Tsutomu pipe е широко известна и уважавана в Япония, а самият той- доста по- плодовит в сравнение със Сату или Токутоми- годишно произвежда няколкостотин лули, може би малко над 600. С него работим отскоро – от септември 2003 година, затова не мога да твърдя, че напълно съм усетил стила му или пък успеха му в САЩ. Неговият стил е определено по- близък до датския, отколкото на първите двама майстори. Лулите му се продават на цени от $250 до $900, с превалиране на по-евтините. Той прави и лули от висок клас, но бих казал, че неговите методи, цени и обем на продукцията са по- скоро като тези на Кай Нилсен, отколкото на Джес Хонович, С. Банг или Ларс Иварсон. Винаги се колебая, когато сравнявам майстори от различни държави , това не е съвсем коректно и резултатът често е гневни имейли от различни краища на земното кълбо, но все пак могат да се правят сравнения на базата на методите и обема на продукцията, разбира се, но не и от гледна точка на качество и естетика. Все още е рано да се прави преценка доколко успешен ще се окаже той на нашия пазар, но възлагаме големи надежди на неговите лули.

Японците са известни като нация, която е на ти с Интернет. Защо тези майстори не се опитват да маркетират лулите си директно, както правят много техни американски колеги?

ФСУ: Както в повечето страни, всичко зависи от пазара. Токутоми- сан е фокусиран върху правенето на лули- за него тези 175 до 200 лули годишно означават дълги часове работа шест или седем дни в седмицата. Освен това, той говори само японски и си поръча първия компютър едва миналата година. Със сигурност за него икономически е по- изгодно да продава лулите си чрез някой, който е специализиран в този бизнес.

Сату продава директно на постоянните си клиенти и приятели, но той подготвя пенсионирането си и количеството лули, които произвежда, би го затруднило с продажбите. За момента Smokingpipes.com е единственият представител на Сату- сан, също така той не продава на търговци в Япония.

Фукаширо- сан маркетира лулите си в Япония с помощта на брат си. Едновременно да произведеш и да продадеш 600- 700 лули годишно е доста тежка задача. Освен това брат му притежава втората по големина фирма- дистрибутор в Япония, която представлява също Стануел и много други.

В Япония има още неколцина майстори- аматьори, но доколкото ми е известно, никой от тях не предлага лулите си по Интернет. Те дават лулите си на търговци, още повече че за тях правенето на лули е всъщност хоби.

В последните години се наблюдава бум на нови американски майстори. Някои постигнаха успех, други просто изчезнаха по различни причини. Много дилъри твърдят, че проблемът е в цените, тъй като американските майстори настояват за цена, която вендорът не може да си позволи да даде още от началото, без да се изложи на риск да загуби клиентите си или да получи техните упреци. Дали японците са по- скромни, по- реалистични или ...?

ФСУ: Мисля, че факторите са многобройни- определено има и културални различия между американските майстори и техните колеги от Европа и Япония. Особено стряскащ факт е скоростта, с която много от новопоявилите се американски производители се опитват д променят това изкуство. Освен това, американските майстори често се пренасочват към правенето на лули от някакво друго занятие, в което са били твърде успешни финансово. Плюс е това, че доста американци трупат напредък в рамките на 2-3 години, докато подобно нещо би отнело на европейските им колеги пет до десет години. Това разбира се, не означава, че американците са по- добри от европейските майстори- определено не, особено що се отнася до известните европейски производители. Просто част от тях се учат бързо. Вземете за пример Тод Джонсън, чиито лули са технически и конструктивно еквивалентни на най- добрите образци от Германия и Дания. Той постига нивото си само за четири години, под ръководството на Том Елтанг и Ларс Иварсон. Тод е на 24 години, извънредно умен и талантлив. Други значими представители на нвото поколение американски майстори са също Майк Линднър и Джоди Дейвис.

Лекомислената страна на въпроса е, че те искат х- долара на лула, за да видят финансовия смисъл на правенето на лули. И тримата определено разбират от маркетинг. Майк Линднър е съсобственик на Интернет магазин за лули. Джоди Дейвис е много успешен музикант в Нашвил. Тод Джонсън е участник в специална обучителна програма в Йейл. Тези господа биха били успешни в доста видове бизнес. Не мисля, че техните изисквания са нереалистични, дори напротив- за мен тези хора са реалисти и за тях правенето на лули трябва да е финансово съизмеримо с това, което биха заработили във всеки друг бизнес. Тод и Майк произвеждат малко лули, така че за тях би било най- добре да ги продават сами, особено за Майк, който притежава Интернет- магазин. Тод засега комбинира директните продажби с услугите на търговци, което се оказва успешен вариант.
Някои колекционери считат, че цените им са твърде високи в сравнение с датските майстори. Показателно е обаче, че и тримата успяват да продадат всичката си продукция. Очевидно техните клиенти не са измежду онези, които се препъват във високите им цени. Без много задълбаване в икономическите подробности- за производителя правилната цена за която и да е стока- лула, тостер или захарно петле, е най- високата цена, по която успява да се продаде съответната стока- скоростта на реализация на стоката спрямо получаването на по- висока цена. От тази гледна точка, цените им явно не са раздути. Ако колекционерите не ценят лулите им повече, отколкото е цифрата, посочена на етикета, те не биха ги купували. Поне за част от купувачите цената е разумна- иначе лулите им не биха се продавали с това изумително темпо.

Съществена разлика е и това, че тези американски майстори не са синове и внуци на занаятчии, още повече на майстори на лули. Те са умни, талантливи млади хора, обзети от любов към лулите и тяхното изработване. Те не са подвластни на семейна традиция, която да ги обвързва с този занаят. Правят лули, защото го намират за удовлетворяващо, както финансово, така и личностно и ако това се промени, ще имат по- малко колебания да се откажат и да се заемат с нещо друго.

Пример в това отношение е Джо Маринър (Joe Mariner )- многообещаващ млад майсторпрез 80те години на ХХ век, изоставил напълно този занаят и посветил се на уеб дизайна. Макар и да харесваше правенето на лули , той избра друг път, също доставящ му удовлетворение, но далеч по- доходоносно. В това отношение майсторите на лули също като нас останалите не бива да бъдат обвинявани за решенията, които взимат по отношение на своята кариера.

Като изключим Кент Расмусен(Kent Rasmussen) и Корнелиус Манц (Cornelius Manz), прави впечатление, че на датската и немската сцена няма много изгряващи таланти. Според доста колекционери фокусът на изкуството се е преместил в Америка, където за последните няколко години се появи поне половин дузина майстори на лули под 45 годишна възраст. Видяхме също и няколко такива, които се отказаха, било то по финансови съобпражения, било заради просперираща кариера в други сфери на бизнеса.

ФСУ: Мисля, че ситуацията в Германия и Дания по отношение на младите таланти ще се промени.Нямам доказателства в подкрепа на тезата си, но съм оптимистично настроен.
Датчаните са пионери по отношение на висококачествените лули, така че е нормално да изпреварват и в появата на нови майстори. Популяризирането на изкуството пък е тясно свързано с появата и развитието на Интернет.

Мисля, че САЩ са първата държава извън Европа, в която има майстори от висока класа, последователи на датската традиция. Не е случайно съвпадение фактът, че САЩ е страната на предния фронт на дигиталната революция от 90те години на ХХ век. Голяма част от американците получиха достъп до Интернет преди жителите на доста други държави. Затова не е чудно, че в САЩ се намира една от най- жизнените общности на колекционерите на лули. По подобен начин рояите се изложения за лули се оказват идеална форма за изява и възможност на по- дребните майстори да популяризират изделията си.

Смятам, че по този път ще поемат и останалите страни в следващите двадесет години. Не бих могъл да предскажа кои именно, но знам, че това ще се случи.
Япония е по- особен случай по няколко причини. Там има майстори на лули от висшия ешелон още през 60те години като резултат от наблюденията на Цуге какво се случва в Дания и изпращането на някои от неговите последователи са се обучават там. Вторият специфичен момент е фактът, че Цуге е бил и е най- големият производител на лули във всички ценови сегменти и най- големият вносител на лули в Япония. Доскоро Цуге засенчваше всички останали японски производители по отношение международната им известност. Това доминиране едновременно насърчаваше производството на лули в Япония и също така затрудняваше осъзнаването на факта, че има и други японски майстори на лули освен него. Добрата репутация на Цуге обаче в крайна сметка пропрви пътя и на други японски майстори към световните пазари.

Смятате ли, че има 'японски стил' в изработването на лули? Или се опитваме да създадем някакъв световен стандарт, надхвърлящ различията между отделните региони, който прави живота вълнуващ?

ФСУ: Без съмнение в японските лули аз виждам японския стил. Най- красноречивият пример за това е Токутоми. Макар да прави лули в датски стил, неговите лули са японски, не датски. Същото се отнася и за Сату. Понеже неговият стил е минималистичен, формите на лулите му са семпли, дори мисля, че той взима от датските лули много по- малко, отколкото Токутоми.

Токутоми наслагва японския си стил върху традиционните датски форми в много от случаите- формата blowfish често е трамплин за неговите експерименти. Сату държи на традиционните форми на лулата в противовес на господстващия стил и макар неговите лули да са твърде японски, това не е толкова очевидно.

Цуге е по- близък до датския стил. Мисля, че е въпрос на дизайн, така че да се пребори датската конкуренция лули от високия клас, както на японския, така и на международните пазари. Отвреме- навреме обаче виждаме лули на Цуге, които са типично японски. Наскоро ми попадна серия лули на Цуге от периода 1992-93 година, които са вдъхновени от традиционната японска лула Kiseru. Той изоставя този проект след направата на няколко екземпляра, но за мен това е още едно потвърждение на влиянието, което има традиционната японска естетика върху лулите на Цуге. Да не забравяме, че Цуге съобразява продукцията си с изискванията най- вече на японския пазар- неговите сънародници не искат яронски лули, те искат датски, английски или италиански лули- според това, което научих от контактите си с японски магазини за лули и от разговорите си с японски колекционери.

Доста по- трудно е да се дефинира американският стил. Естествено е да има различия в отделните региони на САЩ и почти няма специфика, която да може да се отдели като характерна за американския стил в правенето на лули. Някои майстори, като Тод Джонсън и Джоди Дейвис (Todd Johnson и Jody Davis), правят лули в типично датски стил. Майк Линднър (Mike Lindner) черпи своето вдъхновение както от датските, така и от английските лули- и ги смесва така, че неговите собствени творби не могат да се класифицират нито към едната, нито към другата школа. Да класифицираш стила на Тревър Талбът (Trever Talbert )пък е на практика невъзможно. И наистина, кой би могъл да вмести своите лули за Празника на вси светии в художествена традиция- освен може би Хауърд Лъвкрафт или Алфред Хичкок?

Мисля, че за някои Джей Ти Кук ( JT Cooke) или Лий Ерк (Lee Erck ) могат да бъдат приети за представители на типично американската естетика, но лично аз не съм съгласен с това. Да, лулите на Лий навяват усещането за далечни затънтени гори и дива природа, но защо това да е по- типично американско, отколкото космополитното културно излъчване на Чарлстън, Ню Йорк или Чикаго? И как можем да наречем естетичните възгледи на Уолт Каной (Walt Cannoy ) само отчасти американски? Уолт би се зарадвал повече на епитета „неуравновесен”.