В търсене на огъня

В търсене на огъня
Чък Станиън

Миналата събота имах най- редкия от всички луксове- цялата къща само за мен.
Жена ми трябваше да работи целия ден, а тринадесетгодишната ми дъщеря беше на рожден ден или нещо подобно- не обърнах внимание на подробностите, защото главното беше, че къщата беше само и изцяло моя и бях напълно готов да се възползвам от това.
Денят ми беше грижливо планиран, всекидневната подготвена с лед, диетична Пепси, всички серии на „Умирай трудно ” в DVD- то и любимата ми възглавничка на дивана за в случай че внезапно реша да подремна. Бях отворил 15годишна тенекиена кутия от любимия си тютюн и имах половин дузина лули, напълнени и готови да бъдат запалени. Попих една носталгично- радостна сълза от ъгъла на окото си, приседнах на кушетката и взех в ръка дистанционното, за да стартирам мечтания съвършен ден.
Преди още Брус Уилис да беше сритал първия задник, вече бях готов да запаля лула. Щракнах любимата си Old Boy запалка за лули ... щрак ... щрак ... о, не, никакво огънче. Нямаше бутан. Натиснах бутона пауза и се затътрих нагоре по стълбите към към кабинета си за пълнител. По дяволите, нямаше нито един, а останалите ми пет запалки бяха в дирекцията на списанието P&T. Мислено си бях отбелязал , че трябва да купя бутан, но...Нямах намерение да шофирам до другия край на града за бутан- това беше в противоречие с идеята на деня- ден за безметежна ленност и размотаване. Трябваше ми резервен план.

Винаги държа дървен кибрит в гаража за разпалване на барбекюто. Не и днес, обаче, защото последния път огъня беше разпалвала жена ми, която изпитва ужас от течността за разпалване и всеки път изразходва кибрита до последно, като прави клада от клечки и жар, подходяща по- скоро за мътене на яйца, отколкото за печене на пържоли. Както и да е- нямаше кибрит.

Перфектният ми план беше изложен на смъртна опасност. Спомних си, че баща ми понякога пали цигарата си на запалката на газовата печка. Дори аз бях наясно, че не мога да запаля лула по този начин, но все пак свих един вестник на тръбичка и включих печката. Печката с керамичен плот. Продължих да държа вестника плътно до повърхността, но единственият резултат беше, че той почерня, без да се запали. Завъртях го до максимум и оставих вестника с надеждата, че постепенно ще се възпламени и започнах да ровя из кухненските шкафове. Може би там все пак имаше скрит кибрит. Зад гърба ми се чу изненадващо ПУФ и сянката ми на стената припламна със звука на ядрена експлозия. Върху печката беше останала само черна пепел от онова, което до преди малко беше страница от вестник- беше изчезнала за някаква част от секундата. Мда, няма да стане така- помислих си- не бих могъл да запаля лулата си за микросекунди. Но....почакай, а тостера?

Натъпках в тостера цялата спортна секция на вестника с идеята, че повече гориво ще гори по- дълго, натиснах копчето и взех в ръка лулата си. Полученият в резултат пламък беше толкова впечатляващ и бърз, че се наложи да изхвърля тостера през прозореца на кухнята и да го загася с градинския маркуч. Почесах се по главата. Как нашите прадеди са добивали огън?
Още дълго си губих времето в гаража с една стара фурна- играчка на дъщеря ми, парче кремък, парчета дърво за търкане и различни запалителни материали- в това число вълнен чорап на жена ми, малко марля и напоена с водка туфа козина от опашката на котката и тъкмо бях успял да получа най- мъничката искра на света, когато вратата на гаража се отвори и вятърът я загаси.
Моят огън! Но ругатнята заседна в гърлото ми, когато осъзнах колко е часът. Денят ми се беше изпарил.
“Надявам се, че добре си се позабавлявал- каза жена ми, слизайки от колата си. - Между другото, забелязах, че ти е свършил бутанът на запалката, затова се отбих до магазина за лули и ти купих. "
Жени! Разбират ги тези неща, но трябва да поработят върху уменията си за намиране на подходящия момент.