Нещо като хоби - нещо като орис,
за едни досада - за други самовглъбяване и разходка в историята.
Както разбрах и от други публикации, някои от нас ( вкл. моя милост ) страдат от неизлечимата болест на събирачеството - било то с цел колекциониране, било по други причини. Редовият гражданин, с лека ръка би го нарекъл вехтошарство. И до някъде ще е прав, но не съвсем.
Няма нищо по-отпускащо и отключващо ума, от ровенето в стари вещи. Забравяш за калта на ежедневието и се пренасяш в други времена, преди собственото си материално осъществяване.
Според мен, старите вещи притежават нещо, което е безценно - спомена за други хора и събития, разказват за техния бит и предпочитания, за дни спокойни и слънчеви, или за всепомитащи вълни на безумие.
Не мога да се въздържа да не извадя от праха нещо малко и на пръв поглед ненужно, но което ми проговаря в един момент и ме кара да се спра и да го вдигна. Или пък да насоча фотоапарата към ъгъл или детайл, покрай който всеки ден преминават стотици хора, без дори да подозират за съществуването му.
Например стена, охлузена от вятъра и дъжда, разкривайки слой след слой.
Така съм оформил и накои от стените в апартамента.
А тук, пед стената стоят част от находките, случайно образувайки композиция. Дооформена впоследствие от съпругата ми. И радиото, което си работи съвсем добре.
Други старинки съм ползувал като фон за портрети на синчето.
Един стар вагон на гарата в Нова Загора:
... и една разсъхната лодка на пристанището в Созопол:
Други, снимани ей тъй, мимоходом:
Дувар, тип "рустик" - една стена, от която свалих десетина слоя различни покрития:
